My Way
(Моят начин, моят път)

Така не бива -
не усещам светлина,
а луната е красива,
но студена е в нощта.

Топлината аз усещам,
но далечна ми е тя,
непознати са лицата,
от които тя изгря.

Интересно е да срещнеш
себе си, сред пълен мрак,
но дали ще се познаеш,
или среща е с чудак.

Непознатото привлича,
но красиво ли е то,
или само ни отрича
от познатото добро.

Истината е да видиш
себе си, отвъд това,
което пожелаваш
и привижда се в мечта.

Ако виждаш надалече
пътят ти не ще те плаши,
ще очакваш със надежда,
неуморно ще закрачиш.

Трудно е ако не знаеш
докъде ще стигнеш, както си вървиш,
ако тайничко нехаеш
закъде ще продължиш..


(20.04.2008)

Trust
(Доверие)

Доверие когато няма,
не ще отключиш моята врата,
не ще отворя аз на всеки,
дори зад мен да дебне самота.

Не ще намериш нищо в мен,
ако само търсиш, за да вземеш,
или ако не можеш ти
по детски чист да ме приемеш.

Не разбирам самотата,
не разбирам и света,
но разбирам, като срещна
мълчаливата врата..

(18.04.08)

Touch
(Докосване)

Докосване, това ми дава сила
и воля да започна отначало,
докосване, което дава, а не
да взима, без дори да е видяло.

Сърцето ми, което търси,
докосва мъничко у всеки,
но малко са, които ходят
по моите разкъсани пътеки.

Това, което правя, е далечно
и знам, че няма за душата ми отплата,
но тъй като не ще живея вечно,
то болка ще е моята заплата.

Не е целта ми да се възгордея
чрез помощ, или сторено добро,
но и съдба не искам да живея,
изправен сам пред голото платно.

Ще нарисувам аз картина,
тъй пъстра, слънчева и блага
и само ще се моля, тайно,
някога на някой да помага..


(13.04.2008)

~
~


            Ще споделя любим цитат от още по-любим автор.
   За тези, които не обичат английски, направих импровизиран превод.

               ~ ~ ~ ~ ~







. . .
 
And the wild regrets, and the bloody sweats,    
None knew so well as I:                           
For he, who lived more lives than one,           
More deaths than one must die...                 

        ~ ~ ~                         . . .

 И кървавият се поти, и дивият съжалява,      
но никой не знае от мен по-добре:                                     
който животи безброй изживява,                                      
смърти безброй трябва той да умре . . .                         

~
~
~

        Уморих се да умирам. Не искам повече...


Аз умирам и светло се раждам,
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша...



     Моментите на равносметка ме съсипват. От толкова даване накрая не остава почти нищо. Празен съд, осъден жадно да си спомня последните какпки топлина. Капки, събирани една по една от плачещата разноцветна дъга.. С толкова стремеж и желание... И накрая какво? - НИЩО ...
    Ето ме, стоя си самичък в голямата полупразна стая. Без вяра, без надежда и най-вече - без любов. Вярвах в себе си и какво постигнах? Спечелени битки, но изгубени каузи. Надявах се, че с постоянство в любовта, честността и постъпките си ще постигна нещо красиво и мечтано. Изгубих както надеждата, така и любовта. Едната си отиде, другата избяга, надалече. Притесни се явно и реши, че многото даване е предвестник и на много взимане.. Когато подадох ръка, бе отхвърлена; и то от човек, който разбира и вижда. Или поне така си мислех. А ако за виждащите, до които копнея да се докосна, съм прозрачен и незабележим, то какъв е смисълът да бъда истински, да бъда себе си? Заради шанса някой някога някъде да ме срещне, да познае какво съм и да ме потупа съчувстващо по рамото ли? ... А какво съм аз - едно съзнание, намиращо се на границата между неразумното себеотрицание и лудостта, между безразсъдната безусловна любов и стремежа към саморазрушение.
     Не бих направил някоя глупост. Зная, че ще успея. Бих обичал отново истински. Зная, че съм способен. Не бих живял сам и за себе си. Зная, че не искам. Знанието е мъка, от която, малко по малко, умирам всеки ден. Затова (а може и поради друга една причина), всеки ден ми е като последен и го живея докрай - стоя до късно през нощта и искам да го задържа за още няколко мига, да усетя последните няколко секунди живот, изтичащ от тялото ми. И оставящ черни петна от емоции върху листа. Това съм аз, това са и стиховете ми, и другите ми драсканици - една последна дума, която искам да остане след мен. Нещо, за което си е струвало да живееш, струвало си е и да умреш.
     Затова избягвам да пиша. За мен писането е равносилно на бавна и мъчителна смърт, оставяща кървави дири по стените.. Писането е моето тълкуване на житейската мъдрост  "Поплачи си, ще ти мине"... А когато не искам да живея, чета написаното. Интересно как осъзнаването на факта, че вече съм умирал, ми дава нови сили за живот. Не виждам никаква логика, но действа. Окрилен от собствената си болка, аз продължавам да се боря срещу всичко неистинско и неискрено. Мразя обществото като такова, каквото е сега. Позьорство и преструвки, дебилни вълнения и низки, натрапени емоции. Лъжи и егоистични, егоцентрични схеми за лично задоволяване..
     Бляк..

Ако ще живея, ще бъда себе си.
Ако съм себе си, ще бъда истински. И както практиката показа - ще ме боли.

     Та, в такива моменти се чудя - струва ли си, изобщо, да живееш и да се бориш за истина, в която единствено ти вярваш и то само в промеждутъците между равносметките?...

Очите морно се затварят,
но тялото не иска да заспи,
името й в мрака се повтаря
и кротко стичат се сълзи.

Лъжата пълна е, сърцето-празно;
стаята умислено мълчи,
истината проста е, обидна -
лъгала e и преди..

Птички пеят, гълъбчета гукат,
разхлопа се яко дъската;
случва се, явно - тотално изкуках,
ходят наслуки краката.

Какво да направя - мразя се вече,
търся звездите в нощта,
как да помогна - облак ги скрива,
плаче луната сама.

Измислих го - кораб изпратих,
пълен с мойта душа,
самичък, обаче, аз пък останах,
търся в нощта топлина.

Кучета вият, птичките грачат,
силно тъгата боли,
викат децата, влюбени плачат,
животът все някак върви.

Прибирам се капнал, замръзнал, треперещ,
всичко така си седи,
няма живот, ни надежда, ни пламък
сред тези голи стени.

Лампа не свети, няма я даже,
всичко обгръща тъма,
пак ме тормози тъпата, глупава,
грозна от скръб самота..

Оставен, забравен, в мъка удавен
стоя си и удрям в стената,
с любов ли безкористна, с обич дълбока,
заслужих си тази отплата.

Слънцето грее, но не е за мен,
душата изстива отнета,
търся отдавна, но няма за мен
едничка, но топла утеха.

Приятели имам, но те са далече,
с проблеми отново заети,
никой, навярно, няма да дойде,
няма за мен да се сети.

Звездите ми шепнат красиви слова,
от мъка и те са обзети,
такава е явно тази съдба,
но няма да скръстя ръцете.

Душата ранена, от болка сломена
и тя търси пак любовта,
сълзи веч нямам, но тя ме разбира
и плаче с мойта тъга.

Сърцето застива, бие по-бавно,
близо усещам смъртта,
но кой ще загине - това не разбирам:
аз ли, или мойта душа..

My Day
(Моят ден)

Светлината ме облива,
в миг на сладост аз трептя,
топлината се разлива
и отмива слабостта.

Никога не се предавай,
никога сълзи не лей,
над проблемите безбожни
знай, че слънце пак ще грей!

Няма кой да те пречупи,
няма кой да те срази,
облаците те засенчват,
но над тях ще грееш ти.

В океани от сълзи
образа си ако видиш,
за тогава запомни:
няма нужда ти да дириш.

Утре аз ще съм до теб,
както съм до теб сега,
срещу малко твоя нежност
и частица топлина.

Трудностите чакат вечно,
но няма вечно да боли.
Самотата е убийство,
но с нас съдбата ще върви!


(31.01.2008)


* * * Ето и един чудесен превод на английски, за който благодаря на cinnamontree! :)


Over me, light is pouring,
In a moment of pleasure I shiver.
Warmth’s overflowing;
My weakness it’s washing away.

You must never surrender,
Nor cry bitter tears
Over this unholy pain,
For the sun will banish your fears.

No one is to break you,
And no one is to crush you.
Though clouds are casting a shade,
I know your light will find its way.

In an ocean of tears
Should you see your face,
Remember that here
You’re someplace safe.

For tomorrow I’ll be near
The way I am here right now
In return, all I ask for
Is a piece of your tender warmth.

Troubles will be there always
But this pain will go away.
Desolation is a kind of murder,
But on our side, we’ve got our fate.