Don"t..
(Недей..)

Когато ти ме видиш, не ще познаеш
какво ти казва моето лице,
не ще познаеш и какво таи се,
скрито в моето сърце.

Не гледай за това, което виждаш,
не гледай сляпо на света.
Недей, защото не обичам вече
сам да ходя под дъжда..

   

    Ето ме и мен, дойдох като от никъде. Отивам някъде, незнайно къде.

    Дълго време се спотайвах и гледах, учих се как да се пазя, как да се разбирам и да живея нормално с нещата, които ми тежат. Едно от тях бе, че страницата стои бяла и празна, а имам толкова много да кажа.

     Две думи за мен - нямам думи. Имам усещания. Наричам ги още и чувства, като това е по-обобщеното. Всяко чувство се състои от хиляди малки нишки на усещания, предизвикани от докосвания или впечатления. Те всеки миг се преплитат по нов и уникален начин, създаващи и ново чувство. Чувствата, сами по себе си, често са близки, почти идентични. За повечето хора дори не би имало разлика между отделните, затова не Пиша за тях. Пиша за вас, които знаете за какво говоря. И тъй като не можеш да опишеш чувство от хиляди нишки с две думи, нито с три ... пиша в стихове и пресъздавам поне някои от тях, макар и доколкото мога. Или, по-рядко - пиша приказки. Разкази още не съм създавал, засега единствено нарушавам максимата "Сън спомен не прави". Е, за добро или лошо, моите правят. Споменът за усещането, с който се събуждам (често около обед:), може наистина да те накара да се зачудиш дали не се е случило някога, някъде..

     Второто важно нещо за мен е, че живея, за да обичам. В дългите си среднощни търсения на истината разбрах, че аз не просто обичам нещо или някого за определен период. Аз съм роден с това. Фактът, който го доказва, е че за годините на безкрайни и дълбоки разочарования съм се променил твърде малко. О, промених се, промених се много. Станах друг, изградих и продължавам да изграждам личността си такава, каквато я открих в душата си. Но в същността си съм си пак аз. Не позволих на болката да ме пречупи задълго, на самотата да ме озлоби докрай, нито на отчаянието - да ме погуби напълно. Макар много пъти да ми се е искало точно това да стане и да се свърши веднъж и завинаги. Просто зная, че бягството или примирението не са изход, а само нова врата към болка и терзания; заблуда. Предпочитам да зная срещу какво се боря.

    Третото е, че живея за истинските неща. Малцината, които ме познават добре, знаят за какво говоря. Вечният спор - количество срещу качество. :) Това, което ще покажа тук, ще е истинско. Ще разберете като го видите. Не е много, но е от сърце.



    Искам да уточня, че което е пуснато от мен тук, освен изрично посоченото, е авторско и лично мое, изстрадано, сънувано или написано от 2003 г. насам. Това е и причината да не започна веднага, както и причината да отсъствам от всякакви други варианти на форуми, групи, сбирки и т.н. Не изпитвам нужда всеки да ме харесва, даже повечето хора са ми далечни и понякога на галено ги обобщавам като "стадото". :) Но, след като осъзнах същността си, се оказа, че волно или неволно ченувам в сектата "Който търси - намира". Поради това реших да сложа нещичко за тези като мен, които търсят. Трябва да се подкрепяме. :) А дали намереното ще бъде одобрено или харесано, или пък охулено ... - ами всеки за себе си :) Като се знам аз колко трудно харесвам нещо ... Но пък когато не ми хареса се въздържам от критика, освен ако нямам какво конкретно да посоча и кажа. Също така, в безсмислени спорове не участвам. Победата, заради самата такава, не ме блазни, нито смятам това за начин да се докажеш.


    Веднъж показах на близък човек нещо мое, изключително лично и болезнено, което малцина изобщо са виждали - "Приказка с край". Видях очакваната реакция, но като гръм от ясно небе ми дойде изречението "Да! Това съм го чела някъде!" ... Ами О.К.! Оттук-нататък - никакви компромиси със себе си!
    Та. В момента работя по запазване на авторските си права. В свят, където всеки е някой друг, аз държа да бъда себе си и предпочитам да си нямам огорчения и ядове.
    Когато постигна целта ще се поразвихря и ще споделя повече.
За момента ви поздравявам със стихчето, което сложих за инфо на блог-а. То е специално за тук, така че не мога да се въздържа и ще го напиша и в следващия поуст.



    И нещо любопитно за финал:
 
    Когато започна да пиша, независимо какво, никога не знам какъв ще е точно краят, но винаги го имам в ума си като усещане. Просто иска да намери начин да "излезе". Подхващам начало и започвам да търся, да превеждам усещанията в разбираеми думи.  Не следвам някаква логика. Нито ритъм, макар той да е важен. Ритъмът идва сам и понякога съм приятно изненадан от резултата. Или се получава, или не, вие сами ще оценявате в бъдеще. Приемам всякакви критики, макар никой да не ги обича. :D Съветите ценя изключително високо, особено ако са полезни и на място.
    Сещам се и за още нещо, което осъзнах наскоро. Когато пиша в тетрадка, винаги започвам отзад. Това е защото, така или иначе, тя си има вече предназначение и то не е да е сборник със стихчета. Започвам да пиша на предпоследната страница, падаща се отдясно на средата, като следващата е в ляво, към началото. И така нататък, докато се поизчерпя. Никога не Пиша на последната, тя по традиция е за драскане и за записки. Обикновено пиша директно тук, на компютъра и си ги слагам в една определена папка с час и дата за всеки файл. :) Заглавията ги слагам почти винаги накрая, когато видя какво се е получило. И имам някаква страст тях да ги пиша на английски. Шматкава история. :)


    Ами това е, засега.
 Успехи от мен и специален поздрав за хората, които си знаят кои са! :)


 Не сте сами!

    Бях в работилница като тази насело, но по-широка и тъмна. Не бях сам в сумрака, но не помня с какво се занимавах, май и аз се чудех какво правя там. От другата страна на дългата маса имаше момиче, което се суетеше. Оправяше едни кабели и доста припряно движеше ръце. Подаде ми някаква част, която да изтегля през масата.
    Изведнъж видях как нещо просветна и вдигнах поглед от глупавата задача. Момичето държеше в ръце два оголени края на кабел, а в едната й ръка отнякъде отзад идваше и трети; и трите - черни. Просветването идваше от това, че умишлено ги допираше и правеше късо. Стори ми се че й е забавно ...На втория опит от събраните краища лумна пламък и заля масата, все едно потече надолу. Налудничавата усмивка на лицето й ме порази и извърнах поглед надолу за да видя какво подпали - бях сигурен, че знае какво прави и го е искала. В този момент я чух да казва: "Така ще се разтопят по-добре!" с някакъв скрит трепет, почти задоволство.
    На масата пламъкът осветяваше 5 черни котета, застанали в една и съща изправена, вървяща поза, с глава леко приведена като при лов и всичките гледаха право в нея. Бяха толкова неподвижни, че ги помислих за умрели, но бяха изправени. Реших, че са статуетки. В същия момент течния пламък стигна до първото, полази нагоре по предните лапи и запали само гърба и лицето му. Стори ми се странно, все едно по гърба си имаше настръхнала огнена грива. Пламъкът долази до второто, малко по-назад (към мен) и вляво от него и започна да поглъща и него. Докато търсех смисъла на цялата ситуация, осъзнах, че фигурите са от черен метал, а козината е стилизирано настръхнала като на туфички. Разбрах и за топенето - малко по малко първите три фигурки започнаха да потъват в масата, като се образува локва от разтопен, нажежен до жълто метал.Той се разтичаше по подобие на пламъка, но доста по-бързо и плътно и не толкова избирателно. Оставаха само 2 фигурки, незасегнати от пламъка, едната беше на ръба пред мен. Точно реших, че съм сериозно притеснен и направих втората крачка назад (дори не помнех кога съм направил първата), и по цялата площ на масата се разстла огнен горящ метален пламък и освети лицето на момичето, което сега сякаш премисляше наум заклинания и блясъка в очите й не беше само отражение на пъкъла пред нея.
    Това ми стигаше, изплаших се и побягнах първо заднешком и надясно, а после обърнах гръб и се затичах. Знаех, че там има метална врата. Беше затворена, а когато я отворих, отвътре повя зверски вятър. Той не ми попречи да вляза, но свистеше зловещо и силно. Подпрях гръб от другата страна зад вратата, полуизправен и бавно се свлякох до седнало положение. Не се сдържах и надникнах наляво през ръба. Тъмното ниско помещение се беше превърнало в кръгъл двор, като в някое гробище или Стоунхендж. Всяка растителност беше с изумруденозелен цвят. Тревата бе ниска, а вместо монолитни камъни тук-там обграждаха правилни, правоъгълни чимшири - високи до над коленете, а някои, единични - колкото дървета. Светлината идваше отвсякъде и отникъде, но вече беше светло и явно беше ден. Масата се беше превърнала в каменна, а момичето сякаш не беше помръднало, единствено ръцете му бяха леко повдигнати напред и настрани, с дланите нагоре. Странно, но не и неочаквано, зверският вятър беше решил да се завихри точно в правилен кръг около масата, а от две други страни, от отсрещния край, отгоре нахлуваше "чужд" силен вятър и подхранваше завихрянето. Сетих се как се образува торнадо и че точно това ще стане, затова затворих вратата и спрях вятъра.
    Над височината на кръста вратата беше от стъкло, с тънка, но масивна желязна рамка. Нагоре имаше пукнатини и малка дупка от отчупено стъкло, но ми се струваше адски високо. Надникнах през стъклото. Завихрянето както беше попрестанало след като затворих, така се беше възобновило и набираше сили. Беше твърде късно. Вятърът беше заформил идеален кръг на ниво малко над кръста около масата и момичето, като беше понесъл безброй наситенозелени листа и не ги пускаше да паднат. Засили се. И още малко. И още малко.
    Писна ми, така или иначе щеше да стане и беше започнало, отворих широко вратата и застанах отпред, държащ дръжката с дясната ръка и разперил лявата на силата на струята. Наслаждавах се почти толкова, колкото момичето докато подготвяше всичко.
    Грешка! Разрази се торнадо! Завихрянето в центъра се разшири и забушува, видях момичето, което припряно довършваше нещо, вече забелязваше какво става около нея, но все още го игнорираше. Не се притеснявах за нея, някак знаех, че с нея нищо не може да се случи, дори не може да се одраска и да иска. Тя също го знаеше, но въпреки това изглеждаше притеснена. Дали от неуспех, дали за себе си? Нямаше как да зная.
    Усетих как вихъра стана по-силен и почна да повдига нови листа и мизерии от земята, вече не беше безопасно да се гледа. За миг в ума ми просветна гняв, злоба, исках да се свърши вече, каквото и да е това, защото ми писна да гледам и да не знам, а само да ме е страх. Исках да се свърши, дори ако цената е тя да пострада.
    Пуснах дръжката на вратата и даже я засилих малко, този последен силен порив на вятъра зад мен, освободен като от клетка, удари право в средата. В мига, в който помислих че ще повдигне момичето и ще я подхвърли някъде, това се случи. Падна по корем върху оголените клони на единствения засъхнал чимширов храст, при това висок до кръста. Почувствах миг на нелепо задоволство, може би от това че бях познал какво ще се случи. Затворих набързо вратата, за да утихне вихъра. Наистина, намаля и се получи не много тънък, висок стълб от въртящи се около оста му наситенозелени листа. Стоеше неподвижен, изчакващ, премислящ. Щеше да се насочи бавно към нея, като фуния на торнадо. Усещах какво ще последва след мимолетната пауза.
    Тя падна и се свлече по очи, като остана да лежи безсилна. Знаех, че не е ранена сериозно, въпреки че би трябвало. Тогава за първи път се притесних за нея и съжалих за глупостта и гнева си да пусна всичкия вятър наведнъж. Отворих, за да изляза, но се спрях, загледан напред. Успях да я огледам добре, след като вече беше светло, погледнах я само за миг, но сякаш я видях отблизо. Бледа кожа, все едно кръвта се беше изцедила от нея, бяла лятна рокля с тънки презрамки, разкриващи нежни голи рамене, листа в косите. Косата й не беше тъмна, но не беше и светла. Кестенява. В този миг главата й се надигна леко, опитваше се да погледне към мен. Търсеше ме. Мъката ме връхлетя и подкоси коленете ми. Бях сбъркал. Трябваше да й помогна, стълбът листа бавно, но заплашително се раздвижи - в нейна посока. Идваше!
    Разстоянието изведнъж ми се стори малко, направих два скока и се озовах над нея. Главата й бе все така морно повдигната. Не беше ранена, но беше в шок. И беше сама, и усещах нишки на страх откъм нея. Не, бъркаше. Не беше сама. Вдигнах полупротегнатата напред дясна ръка и чрез нея издърпах цялото тяло към вратата. Или тя беше станала тежка, или аз бях останал без сили. Погледна ме недоволно, но с надежда. Втори път. Чух недоволното й простенване и в погледа й сякаш чувах по едно "Браво!" при всяко дърпане, но просто нямаше време да я вдигам тепърва от земята. Разбира се, бях видял неголямото бодливо растение, преди да я завлача над него. Нямаше време. Сори, мацко. И без това нищо ти няма...
    С последен напън и неочакван прилив на сили я вмъкнах най-накрая вътре, като изминах последното разстояние за по-малко от миг. Нямаше време! Вкарах я вътре и скочих към дръжката на вратата, която беше сякаш на цяла вечност разстояние. Усещах вихъра и стълба от листа, готов да нахлуе след нас всеки един момент. Няма Време!!
    Почти в паника издърпах тежката врата и я хлопнах в последния безопасен момент. Опрях гръб в стената до вратата, седнал на студения под. Гледах нагоре, докато я придърпвах към мен. Нагоре към стъклото. Чудех се дали ще издържи, или стихията ще ни погълне. Беше ме страх, но не само за себе си. За нас. Почти веднага се чу меко "Туп!" като от листа, удрящи се в стъкло.
    Удържа! Няма как да изразя щастието и облекчението, което ме обзе. Видях зеленият сълб да се срутва надолу, срещнал непреодолима преграда. Няколко наситенозелени листа минаха през дупката в стъклото и бавно почнаха да падат надолу.
    Преди първото от тях да докосне пода, тя вече беше в прегръдките ми, с гръб, опрян в гърдите ми. Дишаше тежко, но спокойно. Топлината ме връхлетя и отми страх, съмнения, притеснения. Всичко. Знаех, че е в съзнание и усеща същото, сигурен бях. В този миг знаех, че това, което съм искал най-много, е тя да не пострада. И че искам да останем прегърнати така безкрай.
    Обзе ме внезапно чувство на почти панически страх и загуба. В съзнанието ми проблесна, че се събуждам. В същия момент притъмня, топлината изчезна и след кратък миг влязох в съзнание. Докато отварях очи усетих как се изправям на лакти. Хвърлих трепетен, но примирен поглед на голямата полупразна стая. През големия прозорец се виждаше сивкавото небе. Беше студено и облачно.


Честит Свети Валентин